Кой съд е международно компетентен да разгледа иск за развод в интерес на децата

В системата на правото на Общността функционира Регламент (ЕО) 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, наричан по-долу за краткост Регламента. В преамбюла на посочения нормативен акт се изтъква, че по отношение на решенията за развод, законна раздяла на съпрузите или обявяването на брака за нищожен, настоящият регламент се отнася само до разтрогване на родителските връзки и не трябва да се занимава с въпросите за основанията за развода, имуществените последици на брака или други допълнителни въпроси. Основанията за определяне на компетентността на съдилищата по делата за родителска отговорност са оформени в светлината на най-добрия интерес на детето и особено на критерия за близостта. Това означава, че компетентността на първо място трябва да се отнася към държавата-членка на обичайното пребиваване на детето, освен в някои случаи на промяна на пребиваването на детето по силата на споразумения между носителите на родителска отговорност. В интерес на детето настоящият регламент позволява по силата на изключение и при спазване на определени условия на съда, който е компетентен, да може да прехвърли делото на съда на друга държава-членка, ако този съд е по-подходящ да разгледа делото.

Легално определение на понятието „обичайно пребиваване на детето” по смисъла на горепосочения регламент не е дадено. По този въпрос се е занимавал Съдът на Европейските общности по повод на преюдициално запитване, отправено от Korkein Hallinto-Oikeus, образувано в Дело С-523/07. С решението си съдът приема, че понятието за обичайно пребиваване по смисъла на чл. 8, параграф 1 от Регламент (ЕО) 2201/2003 трябва да се тълкува в смисъл, че това пребиваване съответства на мястото, което изразява определена интеграция на детето в социалната и семейна среда. За тази цел трябва по-специално да се вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на държавата-членка, както и причините за преместването на семейството в тази държава, гражданството на детето, мястото и условията за обучение в училище, лингвистични познания, както и семейните и социални отношения, поддържани от детето в посочената държава. Националната юрисдикция следва да установи обичайното пребиваване на детето, като държи сметка за съвкупността от фактически обстоятелства, специфични за всеки конкретен случай.

Предвидена е възможност страна по делото да отправи искане до съда на тази друга държава-членка делото да бъде прехвърлено в съд на държава-членка по силата на изключение, ако смята, че съдът на другата държава-членка, с която детето има особена връзка, е по-подходящ за разглеждане на делото, или на отделна част от него, и когато това е в най-добър интерес за детето. Установена е правна фикция с разпоредбата на чл. 15, т. 3 от Регламента, съгласно която се счита, че детето има особена връзка с държава-членка, която се е превърнала в обичайно местопребиваване на детето, или, ако тази държава-членка представлява предходно обичайно местопребиваване на детето или представлява мястото, определящо гражданството на детето или представлява обичайното местопребиваване на носителя на родителска отговорност, или представлява мястото, където се намира имуществото на детето и делото засяга мерките за закрила, свързани с упражняване, съхраняване или разпореждане с това имущество.

С разпоредбите на чл. 6 от Регламент (ЕО) 2201/2003 е предвидена изключителна компетентност при делата за развод на съда по обичайно местопребиваване на съпруга-ответник или на съда, чийто гражданин е съпругът-ответник.

Доколкото Регламент (ЕО) 2201/2003 не се прилага за основанията за развод, имуществените последици на брака или други допълнителни въпроси, следва да се приеме, че компетентността на съда по тези въпроси се урежда от Регламент (ЕО) 44/2001 на Съвета от 22.12.2000 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. Общата компетентност е посочена в разпоредбата на чл. 2, според която искове срещу лица, които имат местоживеене в държава-членка, независимо от тяхното гражданство, се предявяват пред съдилища на тази държава-членка.
Според чл. 322, ал. 2 от българския ГПК (Гражданско-процесуален кодекс) всички брачни искове могат да се съединяват помежду си. С тях задължително се предявяват и разглеждат искове за упражняване на родителски права, лични отношения и издръжка на децата, ползване на семейното жилище, издръжката между съпрузите и фамилното име. Българското процесуално право предвижда задължително съединяване на искове с цел да се постигне единно уреждане на всички последици на разтрогване на брачната връзка.
Съгласно чл. 4, ал. 1, т. 1 и 2 КМЧП (Кодекс на международно частно право) също се предвижда обща компетентност на българския съд, когато ответникът има обичайно местопребиваване в България или ищецът или молителят е български гражданин. В конкретната ситуация и двете хипотези на правната норма са налице: ищецът или молителят е български гражданин и ответникът, освен че е български гражданин, е и с обичайно местопребиваване на територията на България. Според чл. 7 КМЧП брачните искове са подведомствени на българския съд, ако един от съпрузите е български гражданин или има обичайно местопребиваване в Република България.

Дадено е легално определение на понятието „обичайно местопребиваване на физическо лице” с разпоредбата на чл. 48, ал. 7 КМЧП, според която по смисъла на този кодекс се разбира мястото, в което физическото лице се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване. За определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки.

Регламент (ЕО) 2201/2003 е приложим само при разтрогване на родителските връзки, като сезираният съд на държава-членка се произнася в неотложни случаи, когато постановява временни, включително охранителни мерки по отношение на лица или имущество в тази държава-членка, каквито са предвидени в нейното законодателство, дори ако съдът в друга държава-членка е компетентен да разгледа делото по същество. Постановените в това производство временни или охранителни мерки не се считат за висящ процес по съществото на делото. Това разбиране е закрепено в Решение на Съда на Европейските общности от 09.11.2010 г. по дело С-296/10 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание чл. 267 ДФЕС от Amtsgericht Stuttgart (Германия). С решението си Съдът приема, че разпоредбите на чл. 19, параграф 2 от Регламент (ЕО) 2201/2003 не се прилагат, когато съдът на държава-членка, който първи е сезиран със спор във връзка с родителска отговорност, се произнася само по искане за постановяване на временни мерки по смисъла на чл. 20 от този регламент, докато съдът на друга държава-членка, който е компетентен по иска по смисъла на същия регламент, е сезиран по-късно със същия спор, независимо дали искането е за временни мерки или за окончателно решаване на спора.