Защита при изпълнителни дела

Обжалване на наложени запори по банкови сметки и на забрана за напускане пределите на Република България

Бързият и лесен достъп на широк кръг потребители до значителен паричен ресурс през последните години направиха немалка част от населението на Република България длъжници на редица банкови и небанкови кредитни компании. Отделно от това, статистиката сочи и задлъжнялост към дружества като Топлофикация, ВиК, Електроснабдяване. Това неизбежно наложи образуването на множество изпълнителни дела, респективно предприемане на процедури по принудително изпълнение за непогасените парични задължения на гражданите.

Макар че българското законодателство дава широка възможност за защита на правата и законните интереси на длъжниците, не са редки случаите, в които са пропуснати фатални срокове и възможностите за адекватна и навременна реакция са се стопили до степен, че вече нищо да не може да се направи по оспорване на задължението или на отделни действия на органите на принудителното изпълнение. Последните от своя страна в някои случаи предприемат действия, които трябва да бъдат атакувани, тъй като нарушават императивни разпоредби на българските и европейски нормативни актове.

Най-честите нарушения са следните две:

Налагане на запор върху банковата сметка, по която се превежда трудовото възнаграждение на длъжника.

Съдебният изпълнител, търсейки способи за събиране на задължението, често изпраща запорно съобщение до работодателя за удръжки от трудовото възнаграждение на задлъжнелия служител. От този момент нататък, фирмата (учреждението) са длъжни да изпълняват запора и започват да превеждат съответна част от заплатата по сметката на съдебния изпълнител. В същото време обаче, последният изпраща запорни съобщения до една, повече или до всички банки на територията на страната, с които налага запор и върху сумите, налични по банковите сметки. В момента на получаването на това съобщение, банката запорира сметката и след като по тази сметка бъде преведена от работодателя остатъчната сума от заплатата, след като вече е бил удържан от нея запора, то и тази сума автоматично се блокира от банката и се превежда също по сметката на съдебния изпълнител.

Така на практика се получава, че длъжникът остава без никакви доходи. Това е грубо нарушение на разпоредбата на чл. 446 от Гражданския процесуален кодекс, където е предвиден т.нар. „несеквестируем доход”, т.е. определена минимална сума от доходите, които трябва да остават у длъжника и не могат да се удържат. Вината в случая не е у банката, тъй като тя няма задължение да проверява дали постъпващите по сметката суми са от заплата или не. Длъжникът трябва да се защити, като докаже пред съдебния изпълнител, че парите по дадена сметка са остатъчните му трудови доходи след изпълнението на запора.

Налагане на забрана за напускане на страната

съгласно разпоредбата на чл. 75, т. 6 от Закона за българските лични документи или по 76, т. 3 от Закона за българските документи за самоличност /отм./ за дългове към физически или юридически лица.

Често срещана практика през последните години е, когато едно лице дължи сума над 5000 лева към друго физическо или юридическо лице (фирми, банки, кредитни институции), на него да му бъде налагана мярката “Забрана за напускане на страната”, съгласно цитираните по-горе законови разпоредби. Такава мярка обаче, наложена именно заради дългове към физически или юридически лица е незаконна, тъй като противоречи на забраната по чл. 27, ал. 1 от Директива 2004/38 ЕО за ограничаване правото на свободно движение на територията на държавите – членки на съюза единствено по съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве, като позоваването на такива съображения за икономически цели е забранено.

Това становище е застъпено и от Върховния административен съд на Република България в Решение № 3909 от 24.03.2010 г. на ВАС – Седмо отделение, постановено по адм. дело № 13704/2009 г. Според ВАС основанието за налагането на принудителна административна мярка “забрана за напускане на страната” по чл. 76, т. 3 /отм./ от ЗБДС, аналог. на чл. 75, т. 6 от ЗБЛД, е защитата на финансовия интерес на частно лице – кредитор по парично вземане, поради което това основание не попада сред изчерпателно изброените основания в Директивата и по – конкретно не представлява съображение за обществен ред.

По силата на върховенството на правото на Европейския съюз над националното, цитираната норма от Директивата дерогира (отменя) прилагането на чл. 76, т. 3 /отм./ от ЗБДС, аналог на чл. 75, т. 6 от ЗБЛД, поради противоречието между двете разпоредби. В такъв случай частните лица (в случая длъжниците по изпълнителни дела, спрямо които е наложена тази мярка) могат да черпят права от Директивата спрямо националните органи и да се позовават на посочената норма пред националния съд при накърняване на техните права.

Ето защо, при получаване на заповед от съответното полицейско управеление за налгане на тази забрана, трябва да се предприемат действия по нейното обжалване пред административния съд в 14-дневен срок от връчването й.